Спомням си онази вечер — не защото беше специална, а точно обратното, защото беше ужасно обикновена. Седях на дивана, телевизорът бълбукаше нещо, което дори не гледах, и единственото, което чувах, беше тиктакането на часовника и онова гадно бръмчене в главата ми, дето не спираше от седмици. Работата вървеше зле, с приятелката ми бяхме в онова мълчаливо състояние, дето никой не знае какво да каже, а майка ми беше поредния път звъннала да пита защо не се обаждам. И така, в един момент просто отворих телефона, без да мисля, и си свалих nv casino app. Не знам защо точно това, може би защото рекламата ми беше изскочила няколко пъти през деня и в главата ми беше останало едно такова усещане — ей, само да пробвам, нищо лошо няма.

Първите два дни бяха гадни. Реално гадни. Сложих двайсет лева, защото толкова ми се намираха в сметката на телефона, и ги изгубих за по-малко от час. После още десет. И още петнайсет. Помня как стоях на кухненската маса, гледах синьото сияние на екрана и си мислех — ето, поредното нещо, в което съм зле. Смешно е, нали? Човек бяга от проблемите си и накрая се сблъсква с още един, при това в джоба си. Затворих приложението и си обещах да не го пипам повече. Издържах точно два дни.

После дойде онази събота, когато бях сам вкъщи, валеше като за последно и аз седях на перваза на прозореца с чаша чай, която изстина, докато я гледах. Знаете ли онова усещане, когато ти е толкова празно, че дори не ти се плаче? Е, тогава пак отворих nv casino app — вторият път, когато го направих съзнателно, не от скука, а с някаква странна надежда, че поне за десет минути ще спра да мисля за всичко останало. И този път беше различно. Не защото спечелих нещо голямо веднага — не, първо спечелих двайсет и три лева на една игра с карти, която дори не разбирах напълно, но точно тези двайсет и три лева ме накараха да се усмихна за пръв път от седмици. Смешно, нали? Не парите — усещането, че нещо най-накрая се получи.

Оттам нататък започнах да влизам по-често. Не всеки ден, но когато усетех, че стените на апартамента се приближават, или когато шефът ми беше писал нещо, което ме караше да искам да забия глава в стената. Играех си на малки суми, нищо сериозно, но открих нещо, което не очаквах — онези десет-петнайсет минути пред екрана бяха единствените, в които главата ми беше наистина заета с нещо друго, освен с безкрайния си вътрешен монолог. Имах един период, в който спечелих около сто и петдесет лева за седмица, и си купих нови слушалки, с които сега слушам музика, докато се разхождам из парка. Малка работа, но ми донесе повече радост, отколкото очаквах.

Имаше и един много смешен момент — бях в трамвая, играех си тихичко, и точно когато ми излезе хубава комбинация, аз изкрещях „айдеее“ толкова силно, че една баба до мен се прекръсти и слезе на следващата спирка. Сега като се сетя, ме хваща смях, но тогава се извиних на целия вагон и после цял ден се хилех на себе си. Друг път пък си бях забравил телефона в кухнята и цяла вечер седях и се чудех какво да правя със себе си, което ми показа нещо важно — не играта ми липсваше, а онова усещане за заетост, което тя ми даваше. Затова започнах да си ограничавам времето. Слагам си аларма за двайсет минути и когато звънне, спирам, независимо дали печеля, или губя. Помага. Наистина помага.

Сега, месеци по-късно, мога да кажа, че не съм решил проблемите си с приложението — те си стоят, работата си е работа, с приятелката ми още се учим да говорим, а майка ми продължава да звъни. Но намерих нещо, което ми дава въздух, когато ми трябва, и се научих да не го използвам като бягство, а като малка пауза. Понякога печеля, понякога губя, но най-важното е, че спрях да се чувствам толкова сам в собствения си хол. И ако някой ме пита дали си струва — струва си, стига да помниш, че телефонът е просто телефон, а животът е нещо друго.